Metaphysical Interior with Biscuits

Животът на Джорджо Де Кирико

Роден на 10 юли 1888 г. във Волос, Гърция, Джузепе Мария Алберто Джорджо Де Кирико навлиза в свят, оформен от движение и разнообразни корени. Неговият баща, Еваристо Де Кирико, е бил инженер – професия, която често е налагала на семейството да се премества. Майка му, Джема Червето, е била генуезка баронеса с гръцки произход от Смирна. Тази смесица от идентичности означава, че Джорджо Де Кирико израства като италиец, роден в Гърция – разлика, която ще го придружава през целия му живот като художник и писател.

Семейната динамика е била изпълнена с интелектуална и творческа енергия. Брат му, Андреа Франческо Алберто, по-късно ще открие своя път в света на литературата и музиката, приемайки псевдонима Алберто Савинио. Докато животът на семейството е бил под влияние на професионалните ангажименти на баща му, основите на собствения път на Джорджо Де Кирико се полагат в Средиземноморието, сред класическата атмосфера на неговото родно място.

Ранен живот, семейство и обучение

Роден в Волос, Гърция, през 1888 г., Джорджо Де Кирико израства в семейство, оформено от постоянно движение и разнообразни корени. Неговият баща, Еваристо, е бил сицилиански инженер, докато майка му, Джема, е била генуезка жена с гръцки произход от Смирна. Тази смесица от идентичности означава, че ранните му години са прекарани в дом, в който се срещат различни култури. След смъртта на баща му през 1905 г., семейството се премества в Германия – преход, който по-късно ще повлияе дълбоко на неговото възприятие за света.

Неговото официално художествено образование започва в родната му земя. Около 1900 или 1903 г. той започва да изучава рисуване и живопис в Афинския политехниум. Тези първоначални уроци му осигуряват здрава основа в традиционните техники, обучавайки го на дисциплината, необходима за прецизно изображение. Именно през този период той започва за първи път да се изразява чрез изкуството, създавайки прост натюрморт с лимони, който бележи началото на неговия творчески път.

Търсенето на по-дълбоко обучение накрая го отвежда до Академията по изкуства в Мюнхен. В тази нова среда той изучава под ръководството на Габриел фон Хакл и Карл фон Мар. Академичната строгост на Мюнхен, съчетана с интелектуалната атмосфера на предвоенна Европа, помага за оформирането на техническите умения, които по-късно ще използва, за да изследва много по-сложни и смущаващи теми.

Годините на формирането в Мюнхен

Загубата на баща му през 1906 г. променя коренно хода на семейния живот, водещ ги към преселване в Германия. В Мюнхен младият творец стъпва в Академията по изкуства, където обкръжаващата го среда започва да оформира неговия вътрешен свят. Той прекарва голяма част от времето си, потапяйки се в тежките, символични образи на Арнолд Бьоклин и Макс Клингер. Тези художници предлагат нов поглед към света – поглед, който се чувства дълбоко свързан с подсъзнанието, отдалечавайки се от простото представяне на обектите към нещо много по-мистериозно.

Учението му обаче не се ограничава само до платното. Той прекарва безброй часове в четене на трудовете на Фридрих Ницше, Артур Шопенхауер и Ото Вайнингер. Техните идеи относно ирационалността на човешкото желание и субективната природа на реалността остават в него, придавайки философска тежест на неговите визуални изследвания. Този период е време на интензивно интелектуално и творческо натрупване, в което границите на това, което може да нарисува, започват да се разширяват под влиянието на тези мислители.

Въздействието на неговото германско образование е отчетливо в ранните му творчески опити. Картината му от 1909 г., Умиращият кентавър, носи ясен отпечатък от стила на Бьоклин. Тя представя млади човек, търсещ своя път през напрежението между класическата традиция и един нов, смущаващ начин на виждане. Ерата в Мюнхен му предоставя инструментите и идеите, които в крайна сметка ще му позволят да погледне към един обикновен площад или една самотна статуя и да види нещо много по-дълбоко.

Раждането на метафизичното изкуство

Около 1909 г. в творчеството му започва да придобива форма нов начин на виждане – стил, който той нарича „метафизично“ изкуство. Това не е било внезапна промяна, а бавно прозяване на нещо странно и тихо. Когато през 1910 г. се премества във Флоренция, атмосферата на града оставя дълбока следа в него. Той се оказва привлечен от простотата на Джотто и качествата на примитивната тосканска живопис. Тези влияния му помагат да се отдалечи от тежките академични традиции, които е усвоил по-рано, позволявайки му да изследва една по-опростена и смущаваща реалност.

Един значим момент в това развитие се случва по време на посещение на площад Санта Кроче. Преживяването там остава в него и в крайна сметка намира своя път върху платното в шедьовъра „Енигмата на една есенна следобедна час“. Неговият метафизичен период продължава от 1909 до 1919 г. – десетилетие, в което той се стреми да улови скритата, често самотна същност на света. В крайна сметка той основава художественото движение scuola metafisica – група, която споделя този интерес към дълбоката тишина и мистерията, открита в ежедневните пространства.

• Енигмата на една есенна следобедна час
• Енигмата на оракула
• Енигмата на часа

Парижките години и сюрреалистичните връзки

През юли 1911 г. Джорджо Де Кирико се премества в Париж – град, който се превръща в централната сцена за неговото развиващо се виждане. Той не беше непознат на интелектуалните течения на времето, но атмосферата на френската столица предлагаше съвсем нова енергия. През тези години той среща поета Гийом Аполлинер, фигура, която се превръща в значимо присъствие в живота му. Към 1913 г. неговото присъствие в паришката арт сцена вече е трудно за игнориране, тъй като той привлича вниманието на Пабло Пикасо и Аполлинер. Тези срещи го поставят в сърцето на променящия се културен пейзаж, където границите на това, което може да бъде изобразено върху платното, са под постоянно изпитание.

Професионалният му статус расте, докато той навигира през сложните мрежи на арт пазара. През 1914 г. той подписва договор с арт дилъра Пол Гийом – ход, който затвърждава мястото му сред авангарда. Този период е белязан от усещане за бързо движение и свързаност, докато той се движи в средите на най-влиятелните мислители и творци на епохата. Престоят му в Париж не е просто пребиваване в нов град, а период на интензивно взаимодействие с идеите, които в крайна сметка ще оформат сюрреалистичното движение. Той е част от поколение, което поглежда на познатото и вижда нещо много по-странно под повърхността му.

Техника и метафизичен стил

Подходът на Джорджо Де Кирико към живописа е начин да се погледне отвъд повърхността на ежедневието, за да се открие скрита, смущаваща поезия. Неговите метафизични творби често изглеждат сякаш са заверени във времето, характеризирани от призрачна неподвижност, която кара зрителя да се чувства така, сякаш е стъпил в тих, самотен сън. Той постига това чрез съзнателно използване на дълги, драматични сенки, които се разтягат през празни пространства, създавайки усещане за тежка, очакваща тишина. Светлината в тези сцени често изглежда неестествена, хвърляйки блясък, който не съответства на съвсем неподвижността на предметите, които докосва.

Начинът, по който той организира пространството, е умишлено объркващ. Той използва нелогични и принудени перспективи, за да създаде илюзорно пространство, което броса естествените закони. Тази техника кара архитектурата на неговите градски площади да изглежда едновременно масивна и странно далечна. Често той съчетава класическа архитектура с тревожни елементи, като нависнали статуи или безлики манекени, за да създаде усещане за напрежение. Тези фигури често изглеждат като празни черупки, което засилва чувството за изолация и мистерията на човешкото съществуване. Чрез съпоставянето на тези познати, но странни обекти, той вдъхва чувство на носталгия и усещане за самота в свят от загадки.

• The Enigma of an Autumn Afternoon
• The Song of Love
• The Red Tower
• The Uncertainty of the Poet

Ключови произведения на художника

В ранните години на своята кариера Джорджо Де Кирико започва да развива визуалния език, който ще дефинира неговата репутация. През 1910 г. той създава „Енигмата на оракула“ – произведение, което сигнализира за нарастващия му интерес към странното и необяснимото. Към 1913 г. присъствието му в арт света се усеща в Лондон, където „Несигурността на поета“ е експонирана в Галерия Тейт. Тези ранни творби често разчитат на усещане за неподвижност, използвайки празни пространства, за да създадат чувство за тихо напрежение.

С натрупването на зрялост в стила му, образите стават още по-своеобразни. През 1914 г. той рисува „Песента за любовта“ – произведение, което улавя смущаващата атмосфера на неговия метафизичен период. По-късно, през 1916 г., той създава „Еврейския ангел“, който днес е част от колекцията на Метрополитънския музей на изкуството в Ню Йорк. Този период от живота му е белязан от fascination по това как класическите форми могат да изглеждат несъобразни в една модерна, самотна среда.

Към настъпването на 1920-те години неговият подход към темите започва да се променя. През 1922 г. той завършва „Блудният син“ – творба, която отразява прехода му към по-класически стил. Тази картина използва манекен, за да представи сина, поставяйки позната библейска тема в една странна, камък-подобна реалност. Творчеството му през тези десетилетия разкрива човек, който постоянно преразглежда връзката между видимия свят и скритите мисли на ума.

По-късен стил и неокласицизъм

Към 1919 г. неспокойната, съноподобна логика, която бе дефинирала ранните му творчески етапи, започва да отстъпва пред новото. Джорджо Де Кирико се отдалечава от метафизичния подход, който някога бе неговият автограф, насочвайки се вместо това към по-традиционен начин на виждане. Той прегръща неокласически и необароков стил, търсейки различен вид ред в своите композиции. Това не е пълно отречение от миналото му, а по-скоро начин да преразгледа старите си теми през нова естетическа призма. Той се обръща към субектите, които някога преследваха платното му, но ги изобразява с различна чувствителност, фокусирайки се върху по-структурирано и класическо усещане за форма.

Тази промяна в художествената му посока става ясно видима през 1920-те години. Творчеството му през този период започва да предпочита яснотата и тежестта на класическите традиции пред иррационалните перспективи от младостта му. Значителен пример за тази трансформация е неговата картина Синът блуден, която бележи момента, в който той започва да експериментира с това ново неокласическо направление. В това произведение субектът е интерпретиран през призмата на скулптурните, подобни на камък фигури, съчетавайки интереса му към класиката с непретрашното му очарование за манекеноподобната форма.

• Синът блуден (1922)

Наследство и влияние върху сюрреализма

Вълните от метафизичните изследвания на Джорджо Де Кирико се разпространиха далеч отгаде на тихите, сенчести площади, които той изобразяваше. Нените творби послужиха като жизненоважен предвестник на сюрреалистичното движение, предлагайки нов начин за гледане на света през призмата на подсъзнанието. Чрез премахването на логиката на ежедневието, той предостави визуален език, който други по-късно заложиха, за да изследват ирационалното. Художници като Рене Магритт и Салвадор Дали откриха дълбоко вдъхновение в неговите метафизични картини, черпейки от способността му да създава напрежение чрез неочаквани съпоставяния и изкривени перспективи.

Това влияние не се ограничава само до сюрреалистите. Неговият подход към изобразяването на реалността с повишено чувство за мистерия и психологическа дълбочина остави следа и върху движението на магическия реализъм. Той показа, че обикновеното може да носи скрита, смущаваща тежест, ако бъде разгледано под правилния ъгъл. Способността му да манипулира пространството и сянката помогна за оформирането на начина, по който следващите поколения подхождаха към връзката между видимата реалност и вътрешния свят на ума.

Дори когато неговият собствен стил се промени в по-късните години, неговото положение в арт света остана значително. През 1974 г. той е избран за член на Френската академия по изкуствата, което е признание за дълбокото въздействие, което неговото виждане е оказало върху траекторията на модерното изкуство. Неговото наследство продължава да живее в начина, по който възприемаме странните, тихи кътчета на нашата собствена реалност.

По-късните години и смъртта

С течение на десетилетията личният живот на Джорджо Де Кирико премина през значителни промени. През 1925 г. той се жени за руската танцьорка Раиса Гуриевич. Този съюз бе последван от друг брак през 1930 г., когато той сключи брак с Изабела Паксвер Фар. Тези глави от неговия живот се развиваха, докато той продължаваше да се движи в променящите се течения на европейската арт сцена, преминавайки през различни естетически чувствителности и поддържайки своето присъствие в културните центрове на континента.

Последните години от неговия живот преминаха в Италия. Той почина на 20 ноември 1978 г. в Рим, Италия. Неговото присъствие в града остана част от неговата история дълго след смъртта му. През 1992 г. останките му бяха пренесени в църквата Сан Франческо а Рипа в Рим, осигурявайки покой на човека, който беше посветил толкова много от живота си на изследването на тихите и странни пространства на човешкия разум.